ТОРБАЛАН

Той, мили хора, живее там, където има малки и непослушни деца. Роден е във вашите възрастни, трезви и "рационални" мозъци. Но вие го забравяте веднага щом помиришете възглавницата и Той вилнее из фантазията и сънищата на вашето дете, опустошавайки уплашената му невинна и "глупава" душа.
А вие сте спокойни - детето вече пази тишина и можете да си поспите!

ПРИКАЗКАТА ЗА ТОРБАЛАН - такава, каквато е в самата действителност

            Имало едно време едно момченце. То живеело в красива и подредена къща (на три етажа с лятна кухня) в село Бочитрънчево, Генерал Умийковска община. Казвало се Чочо (от Чавдар Божилов Карабесов) и било на четири и половина годинки.
Един ден то играело щастливо на двора и се гонело със своето, радостно и въртящо опашка, овчарско куче. Играеха си със стария гумен галош на дядо Нечо. Галоша беше много хубав за игра - подскачаше като топка и се късаше лесно в зъбите на Вихър (кучето). Чочо и Вихър така се увлякоха в играта, че дядовият галош заприлича на купчинка гумени парченца, Чочо на купчинка кал, а Вихър на купчинка кал с косми. Но те се усмихваха - Чочо с блестящата си млечнозъба детска устичка, Вихър вееше розовия си език и ведро мърдаши вълчите си уши, а галоша:и той сякаш се усмихваше, въпреки, че беше толкова накъсан, че изобщо не приличаше вече на галош.
Тогава, точно в този прекрасен миг на усмивките, се случи лошото нещо.
От къщата излезе една жена. Тя беше облякла дрехите на мама, беше взела косата на мама, беше откраднала дори лицето и двата златни зъба на мама. Чак дори миризмата на мама беше взела.
Но не беше мама!
Не беше мама, защото очети на мама никога не бяха святкали така зловещо, устата й никога не е била така грозно свита и гласът и некога не е бил толкова лош и силен. И ръцете й никога не бяха правели това лошо нещо: Никога не бяха удряли Чочо:
Лошата жена, която беше откраднала всичко на мама удари Чочо точно три пъти, но той толкова се уплаши, че не можа да ги преброи. Веднъж по бузката, веднъж по ръката и веднъж по вратлето. Тя крещеше на Чочо надвесила изкривеното, откраднато от мама лице над вече пълните му със сълзи очи.
- Ах, ти калпазанче такова! Виж се! Виж се, бе! Само се погледни! На нищо не приличаш! Целия си омазан! Кой те роди такова:!? Влизай вътре веднага да се миеш, че ей сега ще викна Торбалан да те вземе!
Чочо побягна, но не защото се уплаши, че Торбалан ще го вземе (защото не знаеше кой е Торбалан), а защото и без това искаше да избяга от тази лоша, крадлива и ужасна жена и да намери мама.
Чу, че жената се кара на Вихър. Но Вихър не се уплаши като Чочо. Той просто се разсърди и се прибра смръщен в колибката си. Жената влезе след Чочо в къщи, а галоша лежеше окъсан на поляната и вече не се усмихваше. Вече никой не се усмихваше.
Чочо обиколи стаите, за да намери мама, като се задъхваше в бързината си от страх. А лошата жена вървеше след него. Сърцето му щеше да изскочи и дъхът му спря. В къщи нямаше никой! Нито мама, нито дядо Нечо! Татко естествено е на работа, а баба на гости у леля Зафирова, както обикновено. Но къде беше мама?!!?
Жената го настигна и хвана лякътя му.
- Чочо! - Гласът й почти приличаше на маминия, така добре го беше откраднала. - Казах ли да вървиш да се миеш!?
Чочо знаеше да се мие сам, дядо Нечо го беше научил. Но никога не се беше мил преди мама да му приготви какао за след това! А сега: Сега тази жена, която толкова много приличаше на мама, сякаш се е облякла в кожата й, сега тя стискаше ръката му и болезнено и насила го дърпаше към банята. Чочо се страхуваше от нея. Не искаше да се мие сега. Искаше първо да намери мама или поне дядо Нечо, някой да го гушне и да изгони тая зла жена от къщи!
За това се разпищя, задърпа и заплака:
- Мамооооо! Мамицкооооо! Мамоооо! - Викоше отчаяно той, а мама не идваше. Жената го грабна, занесе го в банята, свали му калните дрешки и го бутна под душа, като през цялото време стискаше зъби, като че ли едва се сдържа да не го изяде! И понеже Чочо продължаваше да плаче и нямаше никакво желание да се мие сам, тя го изми бързо, уви го в хавлията и мълчаливо го занесе в стаята му. Той вече нямаше сили да вика, само тихо хълцаше и имаше чувството, че ей сега ще умре!
Жената бързо го изсуши и облече, почти както го прави мама, само, че все се мръщеше и от време на време казваше с маминия глас:
- Стига си ревал, че верно ще извикам Торбалан! Той ще те вземе, ще видиш!
Чочо заспа веднага, след като лошата жена излезе - беше много уморен и заспа, макар че си мислеше, че умира.
Сънува лошата жена. Тя водеше със себе си един човек, който ходеше с торба на главата. Но Вихър изгони и двамата в двора на съседите и след това донесе една голяма пръчка на Чочо.
След час Чочо вече се усмихваше в съня си.
Докато Чочо спеше дядо Нечо се прибра. Беше ходил да се купи цигари и беше донесъл сладки и локум на внука си. Видя дъщеря си смръщена да реже салата в кухнята.
- Какво е станало, Маре? Да не е паднала Айфеловата кула, докато ме няма?! Какво си увесила нос такава?
- Дарина се обади:
Дядо Нечо прибра сладките в шкафа и отвори кутията с локум.
- И какво толкоз ти каза тая Дарина, та ти пропаднаха гемиите?
- Няма да повярваш, тате! Видяла Божил с Петровица в града, в сладкарницата: Пиели коняк, говорели си тихо:
- Та нали са колеги! Що да не си говорят? И що да не пият коняк? - Дядо Нечо мляскаше локум и пушеше цигарата едновременно. - Това не значи, че са любовници! Я?! Ти това си си помислила, а?
- Аа, тате! Знам я аз тая! Петровица! Откак Петров, мъжа й замина в Белгия се говори, че все на чуждо налита!Дарина се притеснила! Нали ми е приятелка! Каза ми веднага да взема мерки! И други ги беле виждали да се размотават заедно из града ми каза. А аз знам! В болницата са все заедно! Очи в очи!
- Глупости, Маре! Глупости са това! Божан е сериозен човек, доктор! Стига се вярвала на клюкарките! Те клюките от злоба и завист се зараждат!
- Но, тате! Дарина ми е приятелка!
- Истинските приятели не всяват смут в семействата на приятелите си! Доверие има само у дома! Запомни го това от тате си! Мъжът ти е добър човек. Сигурно е имал причина да разговаря с петровица на четири очи, важна причина!
Дядото стана и се запъти към стаята на чочо с кутията локум в ръка.
- Ще ида да дам на детето локумче, а ти стига си се мръщила, че бръчки ще ти излазат!
Дядо Нечо влезе в стаята на Чочо. Малкият спеше сладко, тъй сладичко, че му стана жал да го буди заради едно локумчи. Понечи да излезе, но тъкмо притваряше вратата и Чочо скокна.
- Деденче! Дедееее! - Детето се хвърли в прегръдките му. - Деде! Нали ши отиде лосата зена? Нали!? Отиде ли ши?
- Коя жена, Чочо! - Попита недоумяващ дядото.
- Онажи беее! Дето мене, дето мене ме : дето: ме:- Детето се разплака и през сълзи добави - И кажа, че ше викне Тойбалан да жеме!
- Яааа! Не плачи, сине! Отишла си е да знаеш! Дядо и каза да си ходи!
Дядо Нечо вече се досещаше защо внукът му е така разстроеш и започваше да се ядосва. Чочо се сгуши в него и попита на ухото му:
- А кой е Тойбалан?
- Никой, сине! Никой! Няма такъв човек! Лошата жена те е излъгала! Виж, деде ти е донесъл локумче от ония дето ги обичаш!
Детето бързо задъфка лепкавата, пудрена сладост и очичките му засмяно изсъхнаха.
Слязоха долу. Чочо се изскубна от ръцете на дядо се и се втурна да прегръща мама.
- Мамицко! Мамицко, няма я лосата зена!? Няма я веце, нали мамицко?! И Тойбалан е никой, нали?
Чочо се беше покатерил на коленете на мама, тя се усмихваше. Но за нещастие пижамката му беше доста широка и с полите на горната й част Чочо закачи и обърна от масата цялата купа с току-що приготвена салата.
И изведнъж мама, както се усмихваше се превърна в лошата жена!
Ударът дойде ненадейно и беше хиляди пъти по-силен от предишните три. Чочо падна от коленете й и загуби дъха си от ужас!
- Е вече ще извикам Торбалан! Край! Непоносим си станал! Глезотия! Никога не внимаваш! - Каза през зъби мама (лошата жена) и отиде към вратата. Чочо с мъка се опитваше да си поеме дъх и вече беше сигурен, че ще умре:
- Маре! - Чу той гласът на Дядо Нечо сякаш от през девет планини в десета. - Не плаши детето! Как така го биеш?! Изкарваш си нервите на него! Яда си изкарваш! Уплах ще му докараш, ще се чудим как да го лекуваме! Олигофрен ще го направиш!
- Ти не се бъркай във възпитанието на сина ми! Заради теб, мама и Божил е така непоносим! - Каза мама. Чочо тихичко се разхълца. Тя се приближи към него. - Ще викна Торбалан! Край! Той взима непослушните деца и ги слага в една голяма торба! След това ги носи в бърлогата си и ги изяжда! - Тя продължи. Лицето й беше много лошо. Но Чочо вече почти не чуваше, защото умирайки от страх осъзна, че тази жена наистина е мама. Тя каза. - Яде ги парче по парче! Живи! Първо пръстчето, после ръчичката, после краченцата, после коремчето! Накрая ги изяжда целите!!!
Чочо запищя и се скри под стола.
- Не ишкааам! Не ишкааам да ме ижядеее! Деденчееее, не ишкаааам!
Дядо Нечо понечи да каже нещо и да вземе детето, но мама скочи, изблъска  го и се надвисе над свития под стола свой син, издърпа го насила и кресна рязко на милиметри от лицето му:
- Щом не искаш да те изяде ще слушаш и ще внимаваш да не правиш бели! Ясно ли е!?
Чочо беше затворил очи и ги стискаше сякаш очакваше вече само от клепките си някаква закрила. Мама силно го разтърси:
- Ясно ли е питам!? - Пак го разтърси. - Ясно ли е, Чавдаре?!

1. Яшно е: - Тихо прошепна Чочо и още по-силно стисна клепачи:

*  *  *  *  *

            Татко не се върна до Сънчо и Чочо си легна без приказка, защото лошата мама и дядо Нечо нещо викаха в кухнята цяла вечер. От време на време се чуваше как мама казва високо с лош глас:
- Ти не се бъркай, тате!
Чочо си мислеше, че е заспал, но изведнъж, когато си отвори очите видя, че още си е в стаята и е тъмно. Много тъмно. И вече не се чуваше нищо.
Изведнъж се чу скърцане. Вратата на стаята бавно започна да се отваря. "Тате е!", помисли си Чочо и престана да се прави на заспал. Седна в креватчето си и зачака. Чу тихите, но тежки стъпки да го преблежават. Гърленцето му се стегна! Татко не ходеше така! А леко, шумно и бързо:И не миришеше така, на стари обувки и още нещо, нещо лошо, много, мнооога лошо: Усети го близо до себе си и притихна. Една ръка се стовари тежко на рамото му! Беше ледена и твърда! Отвън Вихър започна тревожно да вие! Чочо чу как Той диша - тежко и бавно и хрипливо! Искаше да изпищи, но от устата му не излезе нито звук. Започна да се задушава. Ръката го повдигна и Чочо Го чу да казва:
- Здравей, малко, непослушно момченце!
Чочо искаше да пищи, но устата му вместо това сама попита:
- Кой ши ти?
- Торбалан съм! Сега ще те взема! Ще те сложа в торбата и ще те отнеса в бърлогата ми. Там ще те изям. Жив ще те изям! Първо пръстчетата, после ръчичките, после краченцата:
- Не! - Успя да каже Чочо.
- Не: - Той викаше, но устата му само шепнеха.
- Мамоооо:- Чочо съвсем слабо чу гласа си.
Торбалан го вдигна и Чочо видя бездънната торба! Започна да пада в нея: Падаше, падаше, падаше, падаше, падаше: Но дъното все не идваше! Чочо знаеше, че няма глас вече и затова не викаше:

* * * * *

            - Божилеее! - Мария плачеше неистово. - Божилее! Кажи какво му е?! Защо ме гледаш така? Защо гледаш така, бе човек? Вече почти двадесет и четири часа минаха и никой нищо не казва!
Божил приличаше на мъртвец. Беше стоял цяла нощ в шокова зала при агонизиращото си момченце.
- Остър, бактериален менингит е! - Каза той и гласът му се разтрепери, както и ръцете му, както и цялото му тяло. - Менингококов сепсис! Лошо, Марийо! Ще го изпуснем!
Очите му бяха сухи, но плачеха.
- Как, Господи!? Как ще го изпуснете?! Момченцето ми! Направи нещо, Божиле! Лекар си, за Бога!
- В кома е! Маренце, в кома е! Почти си е отишло детенцето! Мозъчето му: Чудо ще е да се събуди: много зле е:
- Не, Боже! - Мария се свлече на пейката и после на пода, на колене. - Не! Детето ми! Господии! Не ми го вземай, Божее!
- Кажи ми, Маре! Къде е бил? Добре ли беше? Да не е настинал? Да не се уплашил нещо? Баща ти каза, че къпан е бил следобеда, изсуши ли го хубаво? Да не се стреснал навън? Кажи, Маре? Важно е да знам!
Тя мълчеше. И беше спряла да плаче. Преглъщаше тежко сълзите си и смъртоносната вина, която започваше да осъзнава. И страха, че тази вина е наистина смъртоносна!

* * * * *

            Беше лошо детето да умре, но беше трудно и да се оправи след всичко, което му се беше случило. За това поговорих лично с Шефа и Той ми позволи да се намеся.
Първо отидох в болницата. Дегизирана, пазбира се. Не мога никъде да се появя сред земните жители, в нормален и естествен за мен вид, без да всея смут сред тях, защото очите ми са сигналнооранжеви, косата синя, а кожата ми сребриста. В човешка форма се представих на Божил Карабесов - бащата на Чочо:
- Добър ден! - Казах аз. - Аз съм професор Ана Парадова, мозъчен неврофизиолог. Колежката ви Петрова ме извика направо от столицата, спешно! Ставало дума за момченцето ви?!
- Ще може ли нещо да се направи? - Надеждата в очите му ме убеди, че съм постъпила правилно. Чочо щеше да бъде щастлив с този всеотдаен татко.
- Разбира се! Но преди да го прегледам искам да разбера как точно се е разболяло детето!?
Обърнах се към "виновницата", която ми се искаше да накажа някак си (например превръщайки я в жаба), но знаех, че тя вече е достатъчно наказана. Тя се разрева сополиво и занарежда как на сутринта вчера Чочо не могъл да се събуди, как имал четиресет и два градуса температура, как изглуждал като мъртъв и други подробности. Аз я прекъснах, като не можах да се сдържа да не бъда груба:
- А преди това? Преди това какво? Какво стана? Беше ли настинал? Имаше ли хрема? Ухо да го е боляло? Или се естреснал от нещо? Нещо мноого, мнооого страшно за едно дете? - Аз се втренчих в нея. - Да не сте го плашили с Торбалан или нещо подобно? - Подхвърлих аз и очите ми я разпънаха на кръст.
- Не! - Излъга тя.
Дядо Нечо се приближи ядосан, разплакан и почти нуждаещ се от медицинска помощ. Той направо завика:
- Не лъж, ма! Синът и умира, а тя лъже! Плаши го тя, госпожо! Плаши го! И то как се сетихте? С Торбалан баш го наплаши! Казах й аз, че ще го повреди, ама тя "Не се бъркай, тате!"!!! Тя и го би, госпожа, би го, ангелчето ми! Два пъти! Веднъж пред очите ми и веднъж преди, то милото си ми каза! То никога преди никой не го е докосвал, слънчицето! Не знае какво е бой! Ни да го плашиш! На веднъж му дойде! Божил не даваше и глас да му викнем да не се стресне, че малък е още! Пък и нея, невротницата никой не я е бил в живота й! Нервна, мойта дъщеря се извъди отнякъде! Хем никой не я е ни бил, ни плашил като дете! Беше си наумила, че мъжа и ходи с Петровица, та злобата си на внученцето ми златенце всичката си я изкара! Че било беля направило! Не ми даде да го помилвам дори, да го успокоя, приказчица да му кажа! Възпитавала го била!!!
Старецът избухна в ридания, а бабата без моята намеса от разстояние щеше да получи удар след всичко, което чу. Аз отново се втренчих в Мария. О, да! Тя се разкайваше. Но не толкова много, колкото се страхуваше и то не дотам вече за живота на детето си, не! В тоя момент тя се страхуваше от реакцията на мъжа си. Божил беше готов да изригне, но аз го изпреварих:
- Имала съм и други такива случаи! С Торбалан най-вече! Хората често си изпускат нервите: Децата се страхуват май повече от Торбалан, отколкото от Мечката, Баба Яга или Вълка и Змея! Не знам защо е така: Господине, трябвало е да не оставяте детето си да расте в саксия, трябвало е да го научите за всички страшни същества и да не се страхува от тях. Жена ви еси е изпуснала нервите, веднъж е станало, ами ако чужди хора го наплашат! За това не се гневете толкоз! Сега не е време! - Естествено само с думи не можеше да се потуши огъня на гнева у Божил, но и без това бях тръгнала да се намесвам и за това му пратих една доза "силно опрощаващо успокоение на гнева". После добавих: - Отивам да видя детето! Не, докторе, по-добре не идвайте с мен! Само ще ми пречите! Пък и сте достатъчно уморен и за никаква помощ не ставате!
Влязох. В стаята нямаше други дечица, а с един суперпоглед изпратих сестрата навън.
Чочо беше зла, но положението не беше необратимо. Всъщност бях пристигнала точно навреме или по-точно в последния момент. Реших, че най-добре ще бъде ако "върна лентата" в главицата му и я "презапиша".

* * * * *

            Ето ви го новия "запис":
- Кой си ти? - Чочо искаше да се развика, но нямаше глас.
- Мечо! - Гласът беше дълбок и мек, добър и дебел. А миризмата, Чочо си я спомни от зоопарка, наистина като в клетката на мечките. Гърлото му се поотпусна, той попита отново:
- Ще ме изядеш ли?
- Защо?
- Защото мама каза, че Торбалан ще ме изяде дето не слушам!
- О, Чочо! Мечките ядат мед, бонбони и локум! И халва! Е и по някоя пържола ако падне! Но деца определено не ядем! А Торбалан никога няма да успее да те изяде!
- Защо?
- Защото Мечо ще те пази от Тарбалан! Не помниш ли, когато дядо ти ти каза, че Мечо Пух е най-добрия приятел на Крестофър Робин? Ти каза тогава, че искаш да си имаш и ти един Мечо Пух! Аз чух тогава и сега дойдох! Ако искаш ще бъда твоят Мечо Пух?!
- А Вихър ще може ли да си играе с нас?
- Ще си играем всички заедно, разбира се!
Чочо беше толкова щастлив, заинтригуван и спокоен, колкото преди беше ужасен, уплашен и нещастен!
- Гушни ме, Мечо!
Мечо го гушна в топлата си, кафява и миризлива и пухкава прегръдка. Чочо се засмя и се събуди.
Очичките му си взряха в моите. За пред децата не се дегизирвам и за това той се ококори:
- Коя си ти?
- Като фея съм май: нещо подобно!
- Къде ми е Мечо?
Той ме попита, защото чувстваше, че знам съня му, знаеше, че съм била там. Аз му показах големия, голям почти колкото мен, кафяв, пухкав мечок. Той беше играчка в очите на възрастните и жив в очите на Чочо. Той прегърна мечока и се засмя:
- О, мой миличък, миличък, Мечо! Ще видиш като те запозная с Вихър!
Май си бях свършила работата тук. На излизане се спрях. "О, не!" почти извиках наум. Детето говореше прекалено правилно. Бях сбъркала при "презаписа" нещо. Е, нищо, голяма работа! Следствие от болестта:
Бях направила фалшиви "белези" от най-различни интервенции по тялото на Чочо и се правих известно време (заедно с "екипа" си от нищо не разбиращи, висококвалифицирани "медици"), че провеждам тежко осемчасово лечение, докато Чочо си играеше в стаята с Мечо. Излязох, за да съобщя на близките състоянието на моя "пациент". Божил, Мария, дядото и бабата се втурнаха към мен. Всички бяха напрегнато свити, като че ли се канех да ги ударя.
- Дойде в съзнание! - Казах аз.
- Слава Богу! Но как е? Иначе?
Божил се страхуваше от най-лошото след смъртта, страхуваше се за ума на детето си.
- Добре е! Само има малък проблем с говора:
- Господи, ням ли е? - Мария се втурна към стаята.
- Не! - Засмях се веднага успокоително аз. - Но говори прекалено ясно и правилно за четиригодишен. Казва невероятно ясно всички думи. Та ми беше любопитно така ли беше преди?
- Невероятно! - Скочи дядо Нечо.
- Божие чудо е това:- Мъдро каза бабата.
- Благодаря ти, Боже! - Въздъхнаха Мария и Божил.
- Да, да! - Казах аз. - Ще го отбележа в новият ми научен труд!
После се засмях и смигнах тайно на Шефа!

ПОУКАТА:

            Всяка приказка има поука, а тази дори две: една за родителите и една за децата.
Първо детската поука:
Дечица, слушайте кака си Анахрония! Не се страхувайте от фантастичните чудовища, с които ви плашат възрастните, а по-добре се пазете от чичкото, който всеки ден усмихнато обикаля около двора ви и ве чирпе с бонбони, които никога не успява да ви подаде, защото голямото ви остроухо, овчарско куче не му позволява да се приближи до вас. Защото то знае! ЗНАЕ и ви пази. Но, ако го няма бягайте далеч от такива чичковци! Торбалан е най-доброто същество в сравнение с тях.
И още нещо! Ако ви напляска, я мама, я тати, я баба, я дедо, я бати, тогава се оплачете я на Мечо, я на Вълчо, я на Лиса или на Змея - той е много весел. Може и на Торбалан да се оплачете, той определено ще ви изслуша без да ви изяде! Оплачете се - ще ви олекне!
Поуката за възрастни:
Дами и господа, Анахрония ви предупреждава: Не удрайте детето се! Не го плашете нито с Торбалан, нито с което и да е друго пръкнало се в прокисналия ви мозък същество! Вашето дете няма да се разболее като Чочо сигурно, но ще се уплаши. А това е достатъчно, за да срине крехката му душа. Освен това не предизвиквайте съдбата и :Торбалан.
Защото вие много добре знаете кого точно наричате с това име и ми е чудно защо не казвате истината на децата се!
Я си представете, че голямото, остроухо, овчарско куче, което не пуска чичкото с бонбоните да влезе погне някоя разгонена кучка и се забрави! Я си презставете какво ще стане ако изобщо нямате куче, камо ли остроухо, голямо и овчарско! Чичкото е по-страшен от вашия Торбалан! И е напълно реален. И дебне! И никога не знаете кога детето ви ще налети на него! А вие не сте научили своето дете да се страхува от чичкото! Ами ако то му се довери, страхувайки се от гневливия ви нрав или измисления Торбалан.
Аз тогава, дами и господа ще бъда безсилна. Няма да мога да върна "лентата", защото това е възможно само със сънищата! И приказката няма да може да свърши щастливо! И дори Торбалан ще е тъжен!
И Шефа няма да се усмихва!