ПИСМО ДО МОЯТ ВЕКОВЕН  СЪЮЗНИК

ЗАГУБИХ БИТКАТА, НО СПЕЧЕЛИХ ВОЙНАТА!
Всичко остана същото - замъглено в спомени и изкривени представи...
А мълчи Вселената.
И грохотът на зловещите мъгли наближава!
Аз не обичам да чакам дълго. Не обичам да капят минутите, часовете - тягостно е. Не мога да събера "онази" информация, а тя много ми трябва!!!
Не просто ме мързи! Мързелът е стремеж към ред и покой в непрестенния хаос от динамика, съвсем естествен за ВСИЧКО и ВСИЧКИ. Но именно редът и покоят ще разрушат вселената.
Но аз не се притеснявам - Вселената не е мързелива колкото мен...
Ето, че разни звуци настъпват. Как може някаква глупава въздушна вибрация да поглъща така мислите ми...
Мозъкът е странно нещо! Физика и разни кървища...
А колко е силен понякога.
Когато се вглъбя навън и се устремя нанякъде си, моят мозък е нещо наистина сложно. Когато ми се яде или по някаква причина следва друга подобна рефлексия, той е парче месо, което много иска да яде - обикновено месо.
А!!! ще кажат някои психопати. Любовта!??!!
Нищо повече от адреналин и малко, как го наричаше ти? "Интуитивен генетичен резонанс?!
И после какво?
Не е истина, че мозъкът трябва да мисли само възвишени неща (мразя думата възвишен).
Мозъкът просто трябва да съчетае своята материя с някои други работи, които се отнасят до него - енергии, информация, някои химични вещества и дори онези импулсни вибрации...
Мозъкът трябва да съхранява...
Така ми каза ти! Когато бяхме, преди да изчезнеш, ...тогава...
Лошо! Моята памет е като парче тухла...
Но от друга страна парчето тухла помни столетия своята структура.
А пък взаимното превръщане на моят мозък в твоят е много странен процес. Всъщност нищо не схващам от него!
За него трябва самота и именно това му е лошото. В обкръжението на хилядите други хора, получавам само грешна информация и загубвам тебе, не те помня, не те разбирам...
Дори реакцията на мозъкът ми се забавя. Става такава каквато е на всички - бърза, но не светкавична, не паралелна.
Така истинските неща ги поемам изкуствено, като лекарство, трудно и болезнено. Те са чужди. Твои. Но не човешки. Често ги мисля изкривявайки съзнанието си. И много ме боли.
Но в такива болезнени моменти моят мазък работи светкавично, пиейки лекарството в неограничени дози, но усвоявайки само онези лесно смилаемите съставки...
Започвам да мисля, че изграждам своята вътрешност наново.
Обикновено, когато мозъкът ми мисли светкавично той бързо се изморява, бързо забравя и лесно заспива. Много сънува. Теб! И трудно изказва и уплътнява усещанията в думи и образи!
Това нещо остава в мозъка ми., радко успявам да го изкажа...
Но всичко се записва в гените ми. По-нататък, някой словоохотлив и талантлив потомък ще разкаже за теб. Ще предупреди човечеството. Че не бива да Те подценява... Нито да престане да те уважава... Да Те търси и обича...
Защото без Теб човеците са някакви си гладни парченца месо в прахоляка...
Ти не си Той, не си Тя, не си То!
Ти си Всичко и нищо друго!!!

22.03. 2100 г.
Далечният червен зрак на слънцето огряваше слабо и зловещо пътя. Път тесен, крив и прашен. Сенките на малки, хилави дръвчета си играеха с тъмно червени фигури в прахта. Тревата не беше нито зелена, нито жълта - по-скоро прозрачна. Тя дооформяше и без това призрачната обстановка. По пътя не вървеше никой. Пък и нямаше следи някой да е вървял скоро по него. Само тихият шепот на жълтите... Не жълтите, прозрачните, грозни листа, разклатени от вятъра показваше, че в този свят все пак има движение.
Добре дошли в Мраково!!! Тук отдавна няма живот! Това не са дървета и листа а спомени:
Въздъхна вятъра, простена Земята! Простете ми дървета!