ЗЛОТО
Злото беше тъжно. Наоколо тишина и спокойствие, мирно застинало съвършенство. Сиянието забулваше всичко. Нищо не се движеше. Никой не страдаше. никой не се радваше. Не съществуваше свят.
Злото беше толкова самотно. Свито и притиснато под ярката, обездвижена вечност.
Чакаше Покоят да се събуди. Да се раздвижи и да породи НЕЩО!
Уви, явно щеше да чака вечно.
Злото знаеше, че му е забранено да се движи, защото му беше забранено да твори. Затова страдаше. Тихо потушаваше буря, след буря във своите безкрайно тъжни глъбини и внимаваше да не се размърда без да иска.
Защото Покоят искаше да бъде вечен. Покоят беше този, за който Злото беше Зло.
Някъде в голямата тъга на Злото трептеше неговото сърце. То беше живо и тупкаше и вибрираше леко, недоловимо, но реално. Като вълна тази вибрация бавно завляда тъгуващото НЕЩО, което си мислеше че е зло, защото в Покоя всичко е Зло. То се разтресе и зарида. Дъхът му задвижи малките изстинали, съвършени частички и те изгубиха своят съвършен Покой. Заудряха се и вълната се понесе из целия безкрай. Светлината също се раздвижи и потече весело.
Злото се уплаши, че Покоят ще се разгневи, че ще го накаже за безрасъдната дързост да се движи и да твори. Но не стана нищо, никой не го наказа. Защото покой нямаше и То разбра, че никога не е имало. Разбра, че То е свят, че неговото сърце и страдание спасиха Вселената от най-опасното, най-истинското и реално зло - студеният, съвършен Покой, който е ужасното и наистина мъртво НИЩО.
То се разсмя и завърта няколко милиарда галактики вд бесен вихър. Извика и запя, защото знаеше, че вече никога няма да позволи Покоят да повтори своето господство. Щеше да запомни урока си. И от страх наистина да не го забрави То направи така, че навсякъде в безкрая да има едни неща, които да мразят покоя и да всяват хаос сред нещата, които забравят  понякога, че покоят е лошо нещо. Те са по живи от живата Вселена и затова се наричат животни....
Буда май не е чувал тази история и затова е направил най-големия грях - призовал е много хора да търсят покоя.