смисълът на живота

            Ето там, точно там на онази зелена от мъх скала се крие смисълът. На думите, на яростния вик за помощ. На грешката и изкуплението.
Една капчица солена вода, жестоко изтръгната от гръдта на майката-океан. Тази капчица ни дава отговора, тя може да ни даде смисъла. Блестяща и слаба, леко отмаляваща върху дишащия мъх.
Но погледа рядко се спира на старата, позеленяла, жива скала. И съвсем никога не забелязва капчицата, която съдържа смисъла на всичко. А очите се прехласват по "грандиозния залез", по " ликуващата зора", по "безкрайната лунна пътека", по "необятната морска шир". И винаги там търсят смисъла. В огромните, могъщите стихии, които обаче са малки капчици за окото на безкрая.
Но ако погледа се отвърне поне за миг от тези омайващо големи неща, които постоянно прехласват душата в необясними благоговения, в този един миг може да се намери смисъла. Смисълът на онозивъпрос, който винаги остава без отговор.
Смисълът на живота.

Или седим и гледаме красиви картини, красиви хора с красиви тела, лица и дрехи.  красиви домове, красиви хора с красиви тела и дрехи. Красиви градини, красиви реки, езера и всякакви други подбрани панорами, коитовпечятлявят онова, което наричаме "душа".
А до нас, тихо, в прахоляка, пристъпва едно малко кученце. Пали без порода и стопанин. То ни гледа предано в очите с най-красивото, най-прекрасното и най-възвишено чувство във вселената - надеждата. Ние никога не виждаме очите му. Така разумни, добри и искрени. Молещи повече за милост и ласка, отколкото за къшей хляб или парче от префърцунената ни закуска. Очи топли, кафяви, блестящи. и толкова добри, че отдалеч им личи, че не са човешки...
Търсим смисъла на своя живот. Смисълът на човека, както казват "големите мислители". Няма да го намерим. Никога. Поне не скоро.
Защо?
Защото не гледаме истински ценното, не го виждаме, не го пазим и не го познаваме.
В истински ценните неща смисълът отдавна е ясен, очевиден, отрит за всеки, който пожелае да го погледне и да го види. трябва само да сведем поглед от голямата илюзия наречена "ЧВЕШКА СЪЩНОСТ" и да се научим да живеем.
*     *     *     *    *
Когато гледаме природата, ние я гледаме така, както господар надзирава доволен своите предани роби, прекрасните си владения и своето голямо и тежко имане. Никога не сме се отнасяли към своята планета и към останалия живот по друг начин, но въпреки това най -лицемерно всички пишат суперлативи като "майката Природа", "Майката Земя", "Богинята Майка Гея" и други смехотворно разминаващисе с действителното ни отношения с природата суперлативи.
Ние хората ни обичаме природата, нито обичаме планетата си и останалитесъщества, които я населяват. Не я обичаме, а я консумираме. и доколкото полезното е необходимо, то е и обичано в ивестна част от смисъла на тази дума.
Човешкото същество е лицемер. Дори само пред себе си.   То ходи на излет "да диша чист въздух"(чист от собствените му зловония), хвърля си боклука (понякога) в кошчета и избягва пълните с паразити бездомни, диви или случайно срищнати животинки и дечица около себе си. Без да има намерение да им вреди (въпреки, че би дал почти една заплата, за да не ги среща по пътя си - развалят му комфорта, дори понякога го "подлагат на стрес горкият човек" ). Такъв човек казва самоубедено " Аз обичам ПРИРАДАТА!" и още "АЗ СЕ ГРИЖА ЗА НЕЯ!".
ХА-ХА- ХА!!!
Това не е любов! Не е обич! Това е най-лицемерната лъжа на човечеството в очвешката история. Човекът консумира. Изяжда.Изпива. И убива всичко природно около себе си. Винаги. Когато му се наложи.
Защото е всиезвестно, че по-ценно НЕЩО от човешкия живот на тази планета НЕ СЪЩЕСТВУВА!!!
Да-а-а-а-а....Но и бактерииите на дезинтерията живеят на същият принцип - когато се заселят в нашите тела, например. Тези тела са им жизнено необходими и ох, как ги обичат само!?! О, много ги обичат!!!
Човекът след "толкова хилядолетна историческо еволюция" се е превърнал в частица от един чист, прост и много добре приспособен паразит!!!
И такъв ще си остане!
А от обикновените вируси и бактерии ще го различава това , че от време на време се "питал какъв е смисълът на живота и Вселената?", откривайки всевъзможни малоумни, но "оригинални отговори" и никога с надежда да го намери.
И питайки се ще открива все нови и нови неограничени начини да изсмуква живота около себе си.
А капчицата ще искри на скалата, пълна с кипящ живот върху мекия мъх още дълго време. Очите на палето ще угаснат бързо, но ще ги заместят нови, други, по-умни, по-тъжни  и по-красиви. И когато един ден изчезнат палетата, водата и мъхътпо скалите...
Тогава какво?
Човекът ще е просто един изгладнял, еволюирал и доста приспособен паразит, чиито гостоприемник след дълга агония е издъхнал. Тогава това ще се превърне в смисъл и всичко ще бъде ясно.
А истински ценните неща ще бъдат изгубени завинаги....
Да сте чули скоро някой паразит да е бил болезнено уплашен от екзистенциалния ужас на своето съществуване? Не?
Аз познавам милиарди такива. Наричат се последователи на екзистенциализма от рода homo sapiens. В интерес на истината на тая глупост последователи от други родове няма.. Много представители на рода canis са потресени от невероятните идиотщини, които бръщолевят  sapiens-ите напоследък- в близкия половин, а повече век. Но те са свикнали. Чакат спасение.
Чакат най-после някоя извънземна раса да дойде на тази прокълната планета и да я освободи от тези ужасни, непоносимо зли и за нищо непригодни....
- Рррр! Тихо! Че оня с пушката дебне!
- Спокойно! От снощи се въргаля пиян...