ПРИКАЗКА ЗА ТРИМАТА БРАТЯ И "ЗЛАТНАТА" ЯБЪЛКА
Или историята за Юнакът и ламята,
такава каквато се случи в действителност пред очите на Анахрония Парадоксова

            Едно време, когато още не сте били родени, мили деца, много, много отдавна живеел в едно забутано село един човек. Той имал трима сина, един кон, градина с домати и ябълково дръмче, което всяка година раждало само по една ябълка. Из вашите книжки, които мама и тате ви четат се носи слухът, че тази ябълка била златна!
Е, да! Била хубава ябълка, сорт "златна превъзходна", н в никакъв случай не била от злато, защото това е невъзможно за една ябълка!
Тя била ценна само с това, че била една-едничка на дървото и всяка година узряването й било празник за цялото семейство (понеже в това село ябълките не виреели, а нямало магазин за плодове и зеленчуци, тази наистина била единствена в цялата година).
Тримата синове всяка година се изпотрепвали кой да изяде ябълката и накрая, в последния момент, точно преди да узрее съвсем и да я откъснат ябълката изчезвала! Така, че братята оставали съвсем както му се казва с "пръст в устата".
Това ужасно, ама ужасно много ги ядосвало и един ден те решили най-после да опазят ябълката, да я пазят, докато узрее.
Но понеже било ясно, че онзи, който я пази после ще я изяде, те отново се изпокарали и чак се сбили до кръв! Накрая, за да въведе ред, мир и спокойствие баща ил им поставил следнит ултиматум: или да се разберат човешки или ще отсече ябълковото дърво!
Тримата братя решили да теглят чоп кой да пази дървото през идващата година. И за нещастие на малкия  и средния  брат късметът застанал на страната на най-големия.
Той се подул от гордост като диня и цяла година обикалял около дървото напирин като (пъпчив) пуяк. Цялото село му се подигравало и най-вече братята му, но той не им обръщал внимание защото "златната", безценна ябълка щяла да отиде в неговия стомах, който бил много лаком.
Когато дошли дните, в които ябълките зреят, най-големият брат си направил бивак (опнал една палатка) под дървото и си взел прашката (защото с други оръжия баща му не му разрешавал да си играе) и зачакъл крадецът на 4златни" и безценни ябълки да се паяви. Но точно, ама точно един ден преди да узрее напълно ябълката на най-голимият брат му се доходило до тоалетната. По много, ама много голяма нужда! Когато се върнал ябълката била изчезнала. Е, трябва да си признаем, че той доста се забавил.
Големият брат бил много нещастен и то не толкова защото ябълката изчезнала, а за това че станал вече наистина за посмешище. Прякорът "Дрисльото" хич не му харесвал. Така той се отказал напълно и завинаги от това да пази и яде ябълката, както и всички ябълки по света.
Но другата година щял да дежури под ябълковото дърво средният брат. Това било решено след кратък и не много кръвопролитен побой на средния над най-малкия брат.
Средният брат избягвал да се въртипод ябълката през годината, но когато дошло времето тя да узрее той мъдро заложил "капани" навсякъде около дървото. Тези "капани" представлявали дупки дълбоки между половин до един метър, грубо замаскирани отгоре със сено. Цял месец средният брат прекопавал градината на баща си. Много труд положил. И накрая в "капаните" му се хванали много неща: майка му, баба му, дядо му и кметът на селото, който бил дошъл на гости на баща му и направил неблагоразумната грешка да се разходи из градината му.
Така че, когато, точно когато ябълката узряла, средният брат висял закачен за ухото си на ръката на баща си и слушал злочестото си наказание: "никога, ама никога повече да не припарва до ябълката!" Сигурно вече се досещате, че през това време ябълката отново изчезнала.
Малкият брат само това и чакал. Да му дойде редът и да има достъп до ябълковото дърво без никаква конкуренция (нека мама и тате ви обяснят какво значи тази дума, както и другите сложни думи, които има в приказката ако не сте ги чували, въпреки, че знам че сте доста умнички!)
Малкият брат бил доста дребен, слабичък и много, ама много изнервен от постоянния терор, на който го подлагали братята му. За това никога не го свъртало на едно място. Когато дошло времето да пази ябълката, той постоянно обикалял около нея, ритал дървото и плюел около и върху него като постоянно й повтарял "да зрее по-бързо!". Точно, когато моментът настъпил и ябълката узряла, малкият брат тъкмо си бил приготвил една ужасна, гадна, гнусна и лепкава храчка, която се канел да запрати по дървото. И го направил. След това се загледал, за да види добре как плюнката се стича по кората на горкото дръвче. Но с изумление видял нещо съвсем друго! Ужасната, гадна, гнусна и лепкава храчка се стичала мазно по прекрасната, гладка, лъщяща и люспеста кожа на Ламята!
- Ама че гадно хлапе! - Казала тя. - Никой ли не е възпитавал теб, бе сополанко?!
Малкият брат, трябва да признаем с риск да го изложим пред вас, се напикал от страх, ама съвсем се напикал и смразен гледал как Ламята протегнала шия (тя за ваше сведение имала само една глава) и спокойно откъснала ябълката. Докато дъвчела тя казала на малкия брат с пълна уста:
- Да жнаеш, много е вкушна! - Тя тежко преглътнала и казала още с нещо подобно на свенлива ламска усмивка. - От девет планини в десета идвам да си я хапна! Оу! Съжалявам! Трябваше да те почерпя! - Тя видимо се смути, но после отново се "усмихна". - Нищо догодина ще те почерпя! Обещавам! - Като казала и това тя се фръцнала така, както само ламите се фръцкат и изчезнала със 73km\h.
Малкият брат няколко дни хълцал от уплаха и отяд, че никой не му повярвал за Ламята. След това се стегнал. Станал много смел и решил да си "отмъсти" на това същество за позора от напикаването и за това, че го е нарекла "сополанко". Той цяла година тренирал източни бойни изкуства, фехтовка, стрелба с лък и други подобни и станал "Юнака". Дори си хванал гадже - една девойка, която била принцеса под прикритие, разбира се. А пък баща му започнал много да се гордее с него и даже му подарил коня си.  Животното не било съгласно и започнало да протестира, но никой не му обърнал внимание. Така неусетно годината изминала и дошъл денят, в който прословутата, единствена ябълка на дървото щяла отново да узрее. Малкият брат или Юнакът застанал до дървото гордо изправен, със сабя в ръка, готов да се "саморазправи" с Ламята. Но той направил една грешка - взел със себе си гаджето си, девойката-принцеса, за която изобщо не знаел, че е зооложка и специализира херпетология (това е наука за влечугите, а трябва да знаете, деца, че Ламята била един вид влечуго) и е доста фанатизирана на тема Дракони, Змейове, Лами и други подобни същества, в защита на които била организирала цяло международно движение.
Чакали почти цял ден и тъкмо преди залез слънце Ламята дотичала със 73km\h.
- А! Сополанкото! - Казала весело тя. - Поизточил си се на височина! Я, какъв Юнак си станал!
Тя се протегнала към ябълката, но се спряла и се обърнала.
- Този път ще те почерпя! Нали ти обещах! - Смигнала му тя.
Добре, че се обърнала, защото Юнакът (така вече ще наричаме малкият брат) се канел да й отсече главата с едно единствено "самурайско" движение. Ламята естествено светкавично се поместила и почти ядосана казала:
- Ама, че гамен! Миналата година плюе като камила, тази налита на бой! Ти нямаш ли си смислени занимания, бе сополанко!?
Това обръщение направо вбесило Юнака, той скочил два метра във въздуха, превъртял се като истински нинджа и аха, да отреже със сабята главата на Ламята. Но не успял защото се случило нещо неочаквано. Някой силно го ударил изотзад по главата с нещо много тежко и метнал през него, стъпвайки на възможно най-болезнените места, от което му явили "звезди посред бял ден" или както им казва народа "свитки". В полумрака на болката Юнакът чул гласа на своята любима - девойката-принцеса-херпетоложка:
- Ах, какъв прекрасен екземпляр! И говори нашия език!
- Хм, да: - Казала Ламята. - И освен това съм защитен вид!
- Знам, знам! - Отвърнала девойката-принцеса - Много рядък вид! Къде се намира популацията ти?
- През девет планини в десета! - Отговорила Ламята.
- Искам да я видя!!! - Зподскачала принцесата.
- Ами ела! Мога сега да те заведа! С кола съм! - Казала Ламята.
И двете изчезнали със 73km\h.
Юнакът се свестил и бесен от яд тръгнал към къщи. Чудел се какво да каже на семейството си и съселяните си - нали е Юнак, а нито ябълката нито девойката-принцеса успял да опази. Пък и тая Ламя,"сто пъти" безнаказано го нарекла "сополанко". За това в  казал къщи следното:
- Ламята взе ябълката и отвлече моята любима, като ме изгори с огън и ме зашемети с магия!
Веднага щом Юнакът изрекъл тези думи и отнякъде дотърчал един цар (с бодигардовете си) и казал, че ако до три дни малкият брат не доведе принцесата ще бъде обезглавен. Ако пък я доведе ще му даде "половин Царство" и дъщеря си (принцесата-херпетоложка) за жена.
Юнакът тъкмо искал да каже, че вече изобщо не желае да се жени за "тая луда и побъркана по Лами" девойка, когато осмислил думите на царя свързани с обезглавяването. И с половината царство. За това нищо не казал. Стегнал се за път. Много се чудил как ще стигне през девет планини в десета за три дни, но решил да тръгне, защото по пътя можело да измисли как да избяга от хората на царя. А последното хич не било лесно, тъй като хората на царя постоянно го следели със сателит, който по онова време чуднo защо наричали "магия".
И така, тръгнал Юнакът пеша, защото конят, който му подарил баща му сам си навехнал крака, за да куца само и само да не тръгне с този"невротик, който постоянно ме бие".
Първият ден Юнакът вървял по един широк път, който край нямал. На края на деня той го твел до кръстовище, на което с табели било означено следното:
ДОЛНАТА ЗЕМЯ - НАЛЯВО
ГОРНАТА ЗЕМЯ - НАДЯСНО
КЪЩАТА НА ВЕЩИЦАТА -НАПРАВО
Юнакът, въпреки че бил обучен във всякакви бойни изкуства, за съжаление не можел да чете и за това без да се спира, колебае и обръща внимание на табелите продължил направо. Вървял, вървял и на мръкване пътят, по който стъпвал започнал да се стеснява и когато Луната изгряла се превърнал в тясна, едва забележима пътека. Тази пътека отвела Юнака, точно в полунощ, до една гъста, мрачна, тъмна, тилилейска гора, пълна с гласовити бухали, сови и други нощни грабливи птици, които постоянно "изкървали акъла" на горкия, уморен, прегладнял и вече не толкова смел Юнак. За това той много се зарадвал, когато видял светлина между гъстите дървета. Повървял още малко и какво да види - насреща му къщурка, спретната, чиста и приветлива. Тя си стояла направо насред горската дъбрава. От комина й се носел дим, а прозорците й светели с мека, приятна за очите светлина. Юнакът се приближил до нея и похлопал на вратата.
- Кой е? - Чул се отвътре приятен женски глас.
- Пътник! Уморен и премръзнал! - Отвърнал Юнакът
- И какво? - Попитал приятният женски глас.
- Търся подслон! - Казал Юнакът.
- Ами иди на хотел! - Гласът видимо започвал да се изнервя, но това не го правело по-малко приятен. - Тук определено не е хотел!
- Ама, госпожо! Наблизо няма хотел! - Юнакът бил готов да се разплаче и гласът му затреперил.
- Знам, че няма! - Казал гласът. - Но това определено не е мой проблем!
Юнакът направил още един, вече отчаян опит:
- Моля ви се! Пуснете ме поне да се постопля! Ще си платя!
Гласът мълчал. Чули се стъпки и после вратата на къщурката се отворила.
- Е, хайде! Виждам, че те е шубе от тъмното! Ха, Юнак, пък го е шубе да спи на открито!
На прага се появила Вещицата. Тя била жена на средна възраст с неувяхнала хубост, бели зъби и много жълти очи. Поканила с любезен жест Юнака да влезе. Той естествено не се поколебал и след минута вече седял на една удобно, топло и меко кресло в "приемната" на Вещицата.
- Какво ще ядеш? - Попитала тя. - Виждам, че очакваш да те нахраня!
- Каквото ми дадеш! Благодаря! - Скромно отвърнал Юнака почти точно така, както го беше учила майка му.
- Ами тогава ще ядеш слонско ухо. - Казала Вещицата с ослепителна усмивка.
- Слонско ухо?!!?? - Учудил се Юнакът.
- Ами, да! - Казала Вещицата. - Имам много консерви от слонско ухо и няма кой да ги яде. От тях се помъдрява, а аз вече съм достатъчно мъдра, така че имам за теб колкото си поискаш слонско ухо!
Юнакът бил толкова гладен, че почти веднага се съгласил да яде слонско ухо. Ял, ял, ял, ял: Ял цяла нощ. Накрая, малко преди да дойде утрото се изморил да яде и заспал. А Вещицата стояла в другата стая и се заливала от смях, докато говорела по телефона с Баба Яга.
- И тоя изяде почти всичките консерви, Яго! Представяш ли си?
- Ха-ха-ха! - Смеела се Баба Яга в слушалката.
- И представяш ли си като се събуди:? Какъв ли ще е резултатът:?! Ха-ха-ха!!!
Юнакът се събудил чак на обед от втория ден, който му беше отпуснал царят, за да намери принцесата. Вещицата се мотаела из стаята и стискала зъби, за да не изпадне в истеричен смях. Защото от слонското ухо (от което на човек може да се случи всичко друго само не и да помъдрее) на Юнака му бяха поникнали крила (подобни на тези на МИГ-21), а краката му се бяха превърнали в кози копита. А ушите и носа му! Те естествено бяха станали слонски уши и хобот.
- Добро утро! - Възпитано поздравил Юнакът и се учудил защо толкова трудно повдига горната си устна. За това добавил: - Май нещо съм понастинал!
Вещицата не могла вече да се сдържи и направо се свлякла на земята от смях. Юнакът се смутил, но след това много бързо се изнервил и сърдит напуснал къщурката на Вещицата, защото мразел да му се смеят, камо ли "без причина".
Всъщност той до този момент изобщо си нямал никаква представа какво се е случило с външния му вид. Но почти веднага след като излязъл разбрал, че има криле, тъй като те се заклещили между две дървета. И след като положил огромни усилия да се освободи, той разранил своят влачещ се хобот на една трънка. Същото се случило и с ушите му. Така той разбрал и за тяхното съществуване. Само козите копита не го впечатлили особено много, защото страшно много приличали на обувките му и той не ги забелязал.
След като установил и изпитал тежко на гърба си въздействието на слонското ухо, на Юнака не му оставало нищо друго освен да положи юнашки усилия и да се измъкне с новото си, тромаво тяло от тази едва проходима гора. Това му отнело цялата втора половина на втория ден. Вечерта, когато се озовал в откритото поле, Юнакът бил напълно отчаян, изподран и толкова изнелвен, че му идело да сдъвче камъните наоколо. Не можел дори да си легне, защото крилете му пречели. Искало му се да ги отреже със сабята си, но не можел да ги достигне, защото от слонското ухо ръцете му се бяха скъсили наполовина. За това той решил да спи прав. Но и това не се получило, тъй като хоботът и ушите му постоянно мърдали от вятъра и го събуждали. И тогава се случило следното:
Юнакът така се ядосал, че политнал с новите си крила. И то с огромна скорост (като МИГ-21). Така за една нощ той пристигнал през девет планини в десета. Точно пред пещерата на Ламята.
Слънцето тъкмо изгрявало, когато юнакът се приземил тромаво пред пещерата на Ламята и с трясък съборил простора, на който се веело прясно простряното й, бяло пране. Това естествено събудило както ламята, така и всички същества в околността. Всички наизлезнали да видят какво става. От силата на сблъсъка си със Земята, Юнакът бил везвернал нормалният си вид и Ламята веднага го познала. Както и принцесата-херпетоложка, която все още гостуваше на Ламята и също бе излязла сънена, да провери какво става.
Юнакът станал, поизтупал натъртеното си, но вече нормално тяло и се втурнал като ядрено торпедо към омразната "причина на всичките си беди" с явното намерение този път наистина да й отсече главата.
Ламята била сънена и стъписана и за това не реагирала достатъчно бързо на тази ожесточена и светкавична атака.
Юнакът й отрязал главата.
След това веднага, без да се оглежда, грабнал принцесата, която пищяла от мъка и гняв, викайки латинското име на своята приятелка. Юнакът я качил на колата на Ламята и успял да се върне заедно с нея у дома преди да изтече третия ден от срока, който царят му бе дал.
Естествено царят много се зарадвал, че дъщеря му е жива и здрава, макар че бил малко озадачен защо тя плаче така истерично и се заканва да свиква "Обществото на народите".
Така доволен, царят дал на Юнака половината си царство и дъщеря си за жена. Тя естествено предвидливо избягала няколко часа преди сватбата, но това не попречило на гостите да ядат, пият и се веселят три дни и три нощи.
От тази година нататък ябълковото дърво престанало да ражда своята една, единствена златна ябълка в знак на протест срещу безпричинната гибел на най-големият си ценител и прятел. За това отсякли дървото.
Юнакът скоро се оженил за една своя съселянка, която много го "обичала", особено половината му царство. Така той живял дълго и щастливо. След време, когато остарял, той разказвал на своите внуци приказката за Тримата братя и Златната ябълка, такава каквато я пише в детските книжки.
Е, сами виждате, че широко разпространената версия е доста далеч от истината.
Но едно нещо е вярно. Макар и да нямала три глави, Ламята имала един резервен живот, който криела в шкафа си за обувки. Вещицата, която й била стара приятелка дошла бързо, извадила го и го изляла върху главата на Ламята. Тогава на Ламята й порастнало ново тяло и тя отново оживяла. Разстроена от всичко случило се, тя привикала всички от нейния вид и заедно напуснали нашата планета. За това, деца, само заради това, да знаете, вече няма Лами на Земята.