ДЯДО  КОЛЕДА

- Пет часа вече мислих. Но определено не мога да кажа защо въздишах. Защо питаш?

Той  не беше много стар, нито пък младееше. Не беше някак си и на средна възраст. Изглеждаше странно и от пет часа ми въздишаше непрекъснато на главата. През цялото време въртеше недокоснатата чаша с кока-кола в ръцете си и въздишаше.

А погледът му беше изпълнен с тъга.

1. Защо въздишате така, господине?

Попитах го, защото ми се стори, че въздишките му бяха толкова звучни именно, за да привлекат нечие внимание.освен това, правичката да си кажа, не издържах вече. Пет часа въздишки си беше истинско мъчение.
Какво ми отговори той вече ви казах. Скоро смяната ми щеше да свърши, а колегата ми беше доста груб човек. Бях сигурна, че и четвърт час нямаше да издържи на тежките и тъжни въздишки на горкия човечец. И щеше да го изгони.
Всъщност се притесних. Отговорът му не беше особено смислен. Мина ми през главата, че е много вероятно здраво да му хлопа дъската. Пък и тая брада: Снежнобяла, пухкава и добре сресана:Изобщо не отговаряше на младото му, гладко лице без нито една бръчица, от което струеше вековна мъдрост. Иначе си личеше, че е истинска. Брадата де:
- Питам, защото ми се виждате тъжен! Може би имате нужда от помощ, от съвет?
Той въздъхна още веднъж и излъчи няколко тона болка и тъга. Загледа се вторачено във вече разгазираната кафявосладка течност. Помълча кратко преди да ми отговори, но този кратък миг ми се стори като цяло хилядолетие мълчание. След това каза тихо с хобавия си, басов глас, който сякаш бе саздяден за гръмовен смях:

1. Изгубих си работата:Безработен съм!

Той отново тежко въздъхна и ми се стори, че очите му са влажни.
- Няма страшно. Изглеждате добре и здрав. Ще си намерите нова работа. Нямате ли спестявания?
Почувствах се длъжна да започна този разговор, защото вече бях убедена, че този странен човек се нуждае най-много от това да сподели мъката и разочарованието си с някого.
- Нямам нужда от друга работа. Премного съм богат от материална гледна точка:
- Но тогава защо ви е изобщо някаква работа? - изумих се аз.
- Не някаква работа! - Той вдигна очи към мен и аз видях, че са светли и сини като заснежени планини в далечината. - Имам нужда от моята работа! Без нея животът ми няма смисъл:Но вече е късно. Оох! Вече е късно!
- Защо ви уволниха? Или просто са ви съкратили:?
- Не! Не е това! Просто нямам работа: Няма какво да върша. Тя няма смисъл вече.
Въздишка:, въздишка:, въздишка:
- Как така? Какво сте работили преди?
- Бях Дядо Коледа!
Сега вече си обясних брадата - професия.
- Но всеки детски празник по Коледа? Всяка година в големите магазини търсят Дядо Коледи. Това е най-лесното, вие лесно ще си намерите такава работа с тази прекрасна брада:
Той стана още по-тъжен. Прекъсна ме като вяло повдигна ръка.
- Вие не разбирате! - Бавно и дълбоко каза той. - Аз бях Дядо Коледа, истинският, единственият истински Дядо Коледа:Не онзи, който го дават по телевизията от Лапландия. Не онзи, който чете писмата на децата и раздава подаръци купени от родители и фондации. Не онзи, който минава през комина. Аз съм онзи Дядо Коледа, без който Коледа е като всеки обикновен делничен ден!"
Понечих да възразя, но се сепнах. Ами ако този луд беше агресивен. Може би е най-добре с такъв винаги да се съгласяваш, защото иначе не се знае какво ще му щукне.
Вече с надежда поглеждах часовника и се молек възрастната двойка, която пиеше кафе в ъгъла да се застои, докато колегата ми дойде да ме смени. Реших да не прекъсвам рязко разговора, за да не вземе "Дядо Коледа" да откачи окончателно. За това казах:
- Но защо да сте изгубил работата си? Коледа е най-хубавият празник в годината. Всички са весели и празнуват: И ще бъде така винаги!
- Не е до празнуването! Легендата за Дядо Коледа, която вие знаете: Тя няма нищо общо с истинската ситуация: Няма нищо общо с мен! Искате ли да ви разкажа: Сега и без друго си нямам друга работа!"
- А аз, при тази липса на клиенти, се чудя как да убия времето до края на смяната:Така, че разкажете ми!"
В интерес на истината, дълбоко се усъмних този човек да е способен на каквато и да е агресия. Реших, въпреки вътрешното си усещане да внимавам с него. А същевремнно предчувствах, че разказа, който той ме готвеше ще бъде интересен.
- Беше много отдавна, - започна той с тежка въздишка - когато започнах тази работа. Тя не беше предвидена в нито един закон в моят свят. Но, когато изпратихме Мария и детето Исус при вас се наложи някой да ги придружи. Този някой бях аз. Когато малкият се роди, звездата която огряваше нашата планета умря. Беше много стара и повлече в ужасяващ колапс всичката материя около себе си. Всъщност умря много по-отдавна, но по това време събитието под формата на светлинни вълни достигна до вашата система. И точно в мига на раждането на Иисус във вашето астро-небе избухна свръхнова - вашата знаменателна Витлеемска звезда. А моят народ беше останал без дом много отдавна. Ние много си приличаме с вас. Имаме идентични гени и много сходна еволюция. И за това много се надявахме да ни позволите да живеем заедно са вас. Мария, Иисус и аз бяхме нещо като посланници и разузнавачи едновременно. Трябваше да проверим дали нашите два свята са съвместими. Някога преди милиони години, нашият народ бе напуснал Земята и се бе заселил близо до Слънчевата система. Близо до родния дом. Но за съжаление планетата, която бяхме избрали за свой нов дом беше рожба на умираща, престара, гигантска, червена звезда. И преди около десет хиляди ваши години ние загубихме новия си дом завинаги. Много от нас се пръснаха из Близкия Космос. Други предпочетоха да заминат далече. Но по-голямата част останахме тук, близо до Слънчевата система. За да не се чувстваме истински бездомни. Искахме също да бъдем близо до вас. До нашите братя и наследници на Земята. Когато ние се научихме да пътуваме из Вселената без машини, вие още откривахте огъня. Установихме че еволюцията ни е различна. Природата правеше два паралелни експеримента с homo sapiens. И така всъщност се обособиха два различни вида човеци: вие - homo sapiens, и ние - може би на латински би звучало като homo universalis. Разликата между нас е, че ние приспособяваме телата си към промените във външните условия и тези промени зависят от съзнателната ни воля. Дължи се на доминантен ген, който при кръстосване с вашия вид се подтиска във второ, трето поколение. Когато видяхме, че по никакъв начин не можем да ви предадем нашите умения, знаете колко неуспешни опита помните вие - децата на Зевс и т.н. във вашата митология, ние ви оставихме да се справите сами с пътя и трудностите на развитието, което ви предстоеше. Но по време на мисията ни тук, когато се опитвахме да разберем дали ще е възможно да заживеем заедно, Иисус реши да се намеси. Той ви обикна много силно. Реши, че трябва да се научите да живеете като нас, независимо, че способностите ни не можеха да ви бъдат предадени генетично. Той посвети целият си живот на тази планета на вас.  Търсеше в поведението ви причината, поради която "гена на чудесата" се подтискаше в телата ви. И страдаше ужасно, че живота ви е толкова труден, объркан и неестествено изпълнен с жестокости и кръв.  Питате се, виждам, какво е моето място, на Дядо Коледа, в тази история. Ще ви кажа! Когато разпнахте Иисус аз си помислих, че той ще напусне огорчен Земята завинаги. Че ще отиде далече както много други. Но още, когато излизахме от пещерата под носа на пазачите, той ми каза: "Има надежда, един ден нашите два свята ще бъдат един!". Заради тази му надежда аз останах тук, сред вас, денонощно. Иисус реши, че ще е погрешно и вредно да идва и да се намесва лично повече. За това ме помоли да остана. Всяка година, на празника Рождество Христово аз въвеждам по един младенец, по едно наше дете във вашия свят. Вече две хиляди и едно наши деца са виждали за първи път светлината във вашия свят. На планетата Земя. - Той изведнъж помръкна съвсем. Очите му потъмняха и се замрежиха от болезнена влага. Той не въздъхна, но направи дълга пауза. Пое си кратко дъх, сякаш гърдите го болят и продължи:
- Очаквахме все някога да възприемете нашите гени. Но уви! Знаете ли какво стана с всичките тези хора? Всички тези наши деца във вашия свят? Те всички до едно "загиваха" преждевременно. И ги прибирахме у дома. Бяха жестоко убивани, от гневни хора, от множеството: Екзекутирвани за щяло и нещяло. И то преди да създадат потомство. Нито един от тях не остана на Земята, не "доживя" сред вас така наречената Христова възраст, освен тези които са родени през последните двадесет и една години, защото по-голямата част от тях са още деца. За това Иисус и всички останали от нашия свят решиха, че повече няма да въвеждоме наши деца във вашия свят. Решиха, че не е възможно нашите и ваши души, не гени а съзнания, да се настроят на една вълна. И решиха, всички единодушно да си отидем. Аз също гласувах "за". "За" да се откажем от вас. Вашата агресия ни уплаши. Иисус реши, въпреки болката и тъгата, че въпреки волята и силите си той и всички ние сме безсилни да осъществим това невъзможно сливане. За това Коледа от тази година нататък престава да има смисъл за половината от човечеството - нашата половина. Тя ще ни носи само тъга:
"Хубава история", помислих си аз, а гласно казах:
- Но през последната година бебетата, които сте донасяли са още живи, нали! Те не ви ли носят надежда?
- О, да! - на лицето му грейна смътна, но искрена усмивка. - Те са живи. Точно двадесет и едно от тях. Но всички, след като им разкрихме произхода им пожелаха да си отидат с нас. Още преди Коледа. А бебетата прибрахме без да ги питаме. Майките им решително си ги поискаха. Остана само най-голямото, двадесет и една годишна жена. Когато и тя поиска да си отиде надеждите ми ще са напълно сринати:
Чувствах, че се вживявам в тази история (макар и въображаема) и в силната болка на този човек. Смело се пресегнах и хванах ръката му.
- Защо не я оставите тук? Все пак е родена и израстнала сред земните хора! Едва ли би искала да напусне тези, които обича!
На лицето му се изписа концентрирана ирония. Той заклати глава и се вгледа в мен с прекрасните си, добри и дълбоки очи.
- Ако вие бяхте едно от тези деца? И ви предложа да избирате между настоящия си живот и живот в хармония и разбирателство в един свят, в който конкуренцията е доброжелателна игра и вещите нямат значение, защото не струват нищо?! Кое ще изберете? Нима няма да искате да живеете сред своите, тези на които приличате? Ако се окаже, че във вас се крие потенциал, който би ви превърнал в чудовище, или мутант в земното общество? Ако се окаже също, че в другия свят всички са като вас и ви разбират и обичат такава каквато сте? Нима не искате да живеете сред хора,  чиито мисли са отворени за вас, чиито планове са и ваши? Хора външно съвсем като земните, но непрекъснато творящи любов: Кой живот бихте избрали?
- Този на Земята! - Отвърнах без да се замислям аз.
- Защо? - учуди се той.
- Защото тук, на Земята е семейството ми, приятелите ми, любимият човек, с който искам да прекарам живота си, кучето ми. За нищо на света не бих ги напуснала завинаги. Дори и да бях различна те пак щяха да ме обичат и аз тях. Ако ги напусна ще ми липсват толкова много, че ще умра! Е аз съм земен човек, разбира се! Не бих могла да зная какво чувстват тези, които произхождат от "вашия" свят!
- Напротив! Можете!
-  Едва ли! Както описахте вашият народ, толкова напреднал, съм сигурна, че не съм негов представител!
- Напреднал!? - Той сякаш се учуди. - Дали? По-скоро извадил късмет. Но вие наистина можете да кажете какво чувства един от "доведените", защото също сте такава: Вие сте най-възрастната оцеляла. Точно на двадесет и една години!
Усетих някаква болка дълбоко, много дълбоко в себе си. Сякаш се беше гушила скрита през целия ми живот и сега се готвеше да експлоадира.  Забравих, че преди няколко секунди мислех, че този човек е луд. Сега ме болеше, защото бях започнала да му вярвам безрезервно. В съзнанието ми започнаха да се раждат спомени, които никога не съм имала. Но тези спомени бяха мои и напълно истински. Той отново заговори този път на "ти".
- Ти си единствената жена, която сме водили на Земята. Ти беше моята надежда, защото дълбоко вярвам, че женската сила е по-могъща от мъжката, защото твори живот: Но всичко свърши! Аз съм длъжен да ти покажа света, който ти е дал живот. За съжаление знам, че след като го видиш няма да искаш никога повече да се върнеш на Земята.
Стреснах се. Цялата магия на думи и спомени се развали и аз сепнато се размърдах. Този човек, опасен или не, не беше с всичкия си и сега заявяваше, че ще ме води в неговият "прекрасен", измислен свят. А неусетно кафенето беше опустяло, нямаше никой. Не смеех да помръдна, вдигнах очи и видях, че той се усмихва мнага доброжелателно, което още повече ме уплаши. Той протегна делово ръка.
- Хайде, ще тръгваме ли?
- Не!!! - Почти изпищях аз и отскочих с неподозирана бързина на няколко метра от масата, на която седяхме двамата току що. Някакъв безнадежден ужас, като онзи от сънищата, ме скова и не можех нито да проговоря, нито да помръдна. Очаквах да ми се случи онова нещо - най-най-ужасното съдържание на всички човешки кошмари. Някъде дълбоко подсъзнанието ми се бунтуваше: "Защо точно на мен се случи това?", но съзнанието ми примирено очакваше развръзката на събитията изцяло изгубило контрол над безпомощното ми, вкочанено тяло. Мисля, че за известно време съм престанала да виждам, чувствам и чувам, защото изведнъж Дядо Коледа се озова пред мен, държеше раменете ми и устните му се отваряха сякаш говори. В началото не чувах нищо. После чух само откъслечни неща, които едва-едва се докосват до паметта ми в момента. Нещо като: "Спри:";"Не се страхувай:"; "Прекрасно си се адаптирала:"; "Явно бебето не иска да си спомниш:" и т.н. После вече не чувах нищо. Защото собственият ми, отчаян и съвсем осъзнато предсмъртен писък заглуши думите му.
Явно съм припаднала след това:
Но когато отворих очи, паметта ми веднага алармира, че доскоро нещо не е било наред. Трябваше ми около половин минута, за да си спомня какво точно. Скочих с почти нечовешка бързина и сила на крака и очаквах да се огледам в някое мръсно, мрачно помещение - бърлогата на психопат-убиец. Вместо това се оплетох в системата, която беше свързана с абоката на ръката ми. Беше съвсем очевидно, че се намирам в болница. Една сестра, която седеше до леглото на жена, цялата овързана в тръбички, се спусна към мен с тревожно изражение.
- Спокойно, госпожице! Трябва да лежите! Приятелят ви каза, че сте изгубила съзнание в следствие на силен стрес. За радост при падането не сте се ударила лошо, което би било ужасно във вашето положение. Бебето е добре! Но въпреки това доктор Милева ме предупреди да не ви разрешавам да ставате от леглото!
Докато ми казваше това, тя се засуети около мен и ме сложи да си легна, отчасти против волята ми, но гласът й беше толкова спокоен и убедителен, че аз се подчиних на подканящото и не много леко побутване.
- Какво бебе? Кой приятел ме е довел? - Като попитах това се почувствах зле, сякаш съм някоя безпаметна луда.
- Ами, че вашето бебе! О, съжалявам: Може би не сте знаела. В четвъртата седмица сте! Честито! Нали така се казва! Виждам, че се радвате! Това е добре: А, да приятелят. Не си остави името. Каза, че много бърза. Но беше ужасно притеснен за вас. Очите му бяха пълни със сълзи!
- Как изглеждаше?
- Как? Ами нормално! Казах ви вече - беше притеснен!
- Не това! - Започнах да нервнича аз. - На външен вид! Как изглеждаше?
- Честно казано странен ми се видя! Хем беловлас, хем младолик. Не зная. Лошо е да не го помните! Трябва да кажа на доктор Милева за това!

1.  
2. Не! Не! - Веднага я прекъснах аз. - Спомням си го! Исках да съм сигурна, че е той! Просто ми е смътно:, нали разбирате!? Много ви благодаря!
3. Добре! - Усмихна ми се механично сестрата. - Аз ще ходя да си върша работата, а вие лежете! Да не сте посмяла да станете!
4. Няма! - Казах аз и послушно затворих очи, дочувайки отдалечаващото се, ритмично потропване на болнично сабо.

Започнах да обмислям станалото. Мислих за това, че все пак "Дядо Коледа" се оказа безопасен и безобиден. Дори прекалено добър. Мислих за това, че може би наистина в неговата лудост е възможно да е скрита и искрица реалност, която да пробужда подобна доброта.
После изведнъж нещо ме прободе.
"Аз съм бременна!"
Всяка истинска майка знае, каква топлина, радост, страх и очарование едновременно ме заляха със силата на тихоокеанско цунами.

* * * * *
Дъщеря ми е вече на седем години. От време на време и на двете ни се случва да предчувстваме бъдещи събития, да чуваме мислите на събеседника си и да се озоваваме винаги там, където трябва. Вече съм убедена, че сме различни. Но сме човешки същества. В това също съм убедена.
Знам, че Коледа все още носи своя смисъл. Разказах ви тази история, за да ви припомня, че всички пропускаме доброто и важното в своя живот улисани в сивото ежесндневие. Може би много често просто пропускаме да бъдем хора: