АМНЕЗИЯ

Забравих всичко.
Мислих.
Много дълго плаках.
После онемях.
Спрях се пред олтара на Водата.
Пих от нея, Слънцето опръсках
и начупих се на прах.
Аз съм спомен без дихание.
Ти си минало без бъдеще.
Моите очи са празни,
а сърцето ми е глухо.
То не чува вече себе си
и не бърза в шумен ритъм.
Мисля, че и то забрави
как човеците обичат.
:
Няма мрак,  тъга:
и други глупости,
блудкаво разкисващи разпадната любов.
Но е много тихо, бяло, сух

сняг във ледената, лунна нощ.

Ще се стопи ли?
Не зная:
Ще омекне ли снега?
Ще избликне ли водата
във поне една сълза?
Ще ми липсва ли отново ритъмът на това сърце?
Сърце, което е забравило,
че да тупкаш е добре.
:
Искам да блестят очите ми
истински и през сълзи!
Искам да ПОИСКАМ спомена,
в който бил си ти.
Но не мога. Бяга ми!
Сякаш в бяла празнота
се е свила мойта памет
и със нея любовта.
Ако те повикам истински, ще си спомня ли?
Дали?
Или ще опръскам бялото
с груби, кървави следи:
:
Аз забравих всичко.
Всичко ти простих.
Толкова те обичах, плаках и гневих!
Мразех те горяща в грозна болка и от срам,
че съм те обичала, дала ВСИЧКО без да взема:
:
Забравих ВСИЧКО!
Теб и себе си забравих:
Убих гнева и болката с омразата,
срама и любовта забравих.
Простих и влязох помирена в пустотата,
без памет, без сърце:
и тихо,
без да дишам,
се слях с белотата.

 Декември, 2002г.