СБОГУВАНЕ
Видях, че смисъл няма да се бора.
Видях, че смисъл няма да крещя.
Съзнавам, че не ще съборя
студената като скала стена.
Душата, твоята душа студена.
Запълнена със злоба, с страх.
Разбрах, че няма аз да снема
от нея полепилата се прах.

Защото ти изчерпан си, човеко!
Сърцето ти в катрнан, заровено гори!
Ти в тежка, грозна злоба си заречен
и в гробница от   векове лежиш.

Ще си отида аз и без да искам,
ще те оставя в твоя труден свят.
Свят, който вече ме подтиска
и пълни с гнилоч мислите ми, с мрак.

Ти можеше да си добър и силен,
и можеше да ме запазиш ти.
Да снемеш черното си бреме,
горчилката и мръсните следи.
Но ти не пожела раздяла със свойта болка
и душевен крах.
Не пожела ръката, аз ти я подадох,
а ти отхапа я от страх.

Приятелю, аз щях да те измъкна
от блатото на спомени и плач.
Но ти със ярост, грубо се отдръпна!
Защо? Едва ли зная аз...

Добре! Върви по пътя си, изпълнен с болка
и аз по своя път ще тръгна, плачейки за теб сега.
Защото зная, скоро всички ще забравят,
че си самотен и в беда.
Едно едничко нещо ще помоля,
моля те да го направиш ти за мен!
Недей разкъсва ти, дланта предложена,
когато те обикнат като мене някой ден!

август 1998