ЛЮБОВНО  ПИСМО

Здравей!
Вали си слабият дъждец
и тропат капки по земята.
Умира всяка капка,
докоснала водата.
И като капката, която
във локвата дълбока се разбива,
така във тебе аз се спрях
и бавно и мъчително умирам.
Бъди Вселена моя, мой последен дом, последен дъх, усмивка.
Бъди водата, океан завихрен, буря,
във която аз - нещастна рибка,
съзнателно изгубена се щурам.
Защото родната стихия е често страшна, дива..
Бъди за мен това, вземи ме
във бурята си ме хвърли, разкъсай ме, стопи ме!
Хвърли ме в страшен ад, убий ме, скрий ме в тъмното,
не ще избягам аз от тебе.
Аз зная по-добре е да умреш,
отколкото без въздух да живееш!
Защото ти си въздухът, от който диша
душата ми, изплакана, страхлива.
Дори, когато това ти пиша,
аз пак във сълзи се обливам...
Защо ли? питаш ме? Не зная!
Защото сигурно се плаша
от това, че ти ще ме оставиш,
на сухото, без въздух, смачкан!!
Страхувам се, че всеки миг ще грейне ярко слънце!
Теб, Облакчна любима, ще прогони!
Дъждът ще спре. Сърцето също. Окото капка ще пророни.
И тази капка падне ли в земята
и няма ли вода да я поеме,
ще се изгуби тя горката,
на слънцето в лика пленена!

февруари 1996