ДЕН

Сега е ден.
Ден слънчев, светещ.
Ден пълен с радости и блясък,
ден искрен, ведър, вечен.
Ден жизнен, в бъдеще прераснал.
Във този ден живота все се смее.
И хората се смеят, те се радват.
А аз линея, аз умирам, тлея.
Изобщо не помислям да се смея.
Аз плача, аз ридая, аз се късам!
Аз искам да умра, да викам, да убивам.
Аз търся късове от любовта си пръсната,
със тях кръвта си да пролея и изпия.
Как искам слънцето да не изгрява повече
и само звездното небе успокояващо,
да гали мойте изранени спомени!
Как мразя този блясък и усмивките!
И колко лицемерно ги понасям...
Как мога, само да поискам,
безжалостно да ги затрия,
да ги смачкам!

Не ме докосвай! Не ме пипай, светлина окаяна!
Не мога! Заслепяваш ме! Убиваш ме!
И ти живот недей да галиш раната раздрана
със своята разчекната усмивка!

Така ли се отплаща Господ,
на тези, изскрено обичащите?
Овалва ги във звезден прах и после
по най-изкусен начин ги подритва!
За това ли хората умуват,
как се въртят звездите и планетите,
като все тежки страсти ги вербуват
и разума разтваря се в сърцето...

Видях във мрака светлината на чувството,
на древното привличане.
И в мистика обляна и в хармония...
се свлякох във калта и без да дишам любов създадох от прахта!
но казват, прах във прах отново се превръща!
Нима е вярно!?  Вярно ли е!?  Или ни е!?
Защо прахта отвсякъде обгръща,
защо денят е толкова светъл,
а от смеха на другите ми се повръща?
Аз зная защо!
Имаше човек до човека!
Единият обичаше, а другият поглъщаше!
Но вълкът е по-добър от човека...
Този, който ядеше, наяде се,
а онзи, който обичаше сега повръща!
Да бях обичала вълк!
не човек като този -
без душа,
едно тяло, един разум.
Този човек ме изяде.
Сега съм смазана...

Ден! Сега е ден!
Ден слънчев и светещ!
Един истински ден!
Животът живее,
човекът се смее!
Смее се ситият,
гладният също се смее.
И болният и грозния,
и умния и глупавия - всички се смеят.
И тези, които обичат,
и тези, които мразят се смеят!
Аз тлея...
Във прах се превръщам,
мразя слънцето и от смеха повръщам!
Ден!?
денят е за живия,
а аз съм мъртва!

За него живеех, със него се смеех
и дишах със него, за него, обичах го...
А той ме натъпка в прахта!
Посипа ме с злато
и в кал ме оваля.
Направи ме символ
и после продаде ме!
Поиска утеха
и после разплака ме!
Защо да го мразя?
Защо да мразя живота?
И кой е виновен за мойто изгубено детство?
Сега себе си мразя, обичам нощите.
И бавно потъвам във плесен!
декември 1997