П Р И П О М Н И    С И
Посветено на детето, което бях и което остана в мен.

Пролетта и есента,
и зимата
не значат нищо.
Само тихо минало.
Но лятото, със слънцето
и жегата,
те носят спомен, тебе,
сила.
Дъхът на селото, пчелите
и лозниците.
Зеленото море от сладост,
от  омайни мириси.
И ти стоиш, там някъде,
в градината...
и аз съм там...
и нещо още...
припомни си!
А вътре хладината в стаята,
сумрачна, леко тъжна
и свенлива.
Самотна като нас ни няма,
а иначи тъй шумна,
тъй щастлива.
Спомни си  после и реката,
обляна в слънцето
огледало се във водите й, 
пенлива от децата в нея шляпащи
и ленно криеща домът на рибите.
И не забравяй мен и теб
на пясъка,
загледани във шумкавите
бързеи,
загубили си думите
неказани,
опитвайки да видим бъдещето.
А помниши ли небето нощем?
Тъй звездно, плашещо,
голямо!
Аз се страхувах, ти се смееше
и после
потъвахме във сънища
и двамата.
А пясъчният хълм, ти помниш ли?
Изсъхнала трева,прахта
и жегата?
Дърветата с череши и умората,
когато първият урок
си вземахме!
А после болката от
знанието.
От тежката бариера на
годините.
И сладката уплаха от деяние,
което в грях не се
превърна никога!
А Той ни пазеше и
се усмихваше,
на лудостта ни дива,
на крещящата ни смелост,
на плахата игра
и на старанието,
да бъдем честни
спрямо себе си.
И помниш ли страха
и бягството.
Сърдитият човек
във теб и в мене.
Той ни погуби,
раздели ни,
и не знаехме,
че никога не можем
да сме разделени.
И ако пак отново дойде
лятото.
Омайното, миришещото,
най-зеленото.
Тогава зная, пак ще бъдем
заедно,
завинаги в единство слени!

април 1999